The study presents traces of the path of grammatical knowledge from the ancient Greco-Byzantine grammatical treatises through the Eastern Orthodox Slavic world (Slavia orthodoxa) to the Church Slavonic grammars of Lavrentiy Zizaniy (1596), Miletiy Smotritsky (1618 - 1619) and Avram Mrazovich (1618 - 1619). it is generally accepted that they influence the Bulgarian Revival grammatical tradition. The focus is in particular on the syntactic element of grammatical description, which is known to be the "black hole" in the Greco-Byzantine grammatical tradition, that it is not explicitly present in the medieval transcripts of the widespread treatise On the Eight Parts of Speech, but in Church Slavonic grammars it is reduced to the known requirements (regimen) of word classes. The observations of over 65 Bulgarian grammars (1835-2000) show how, when and where the definition of a sentence is formed and the phylogenetic roots of the syntactic knowledge of the Bulgarian sentence are traced through the generic feature and the species difference (per genus proximum et differentiam specificam). The work is carried out in the paradigm of generativism and grammatical formalisms applied to the syntax of the Bulgarian language. Through the research, the structurographic approach and the configurational analysis of the simple and complex sentence have been added to the tools of the syntactic analysis. The new approaches are a reliable foundation and support the very search for the genealogical

Изследването представя следи от пътя на граматическото знание от античните гръко-византийски граматически трактати през източноправославния славянски свят (Slavia оrthodoxa) до църковнославянските граматики на Лаврентий Зизаний (1596), Милетий Смотрицки (1618 – 1619) и Аврам Мразович (1794), за които е общоприето да се смята, че повлияват на българската възрожденска граматическа традиция. Фокусът е насочен по-специално върху синтактичния елемент на граматическото описание, за който се знае, че е „черната дупка“ в гръко-византийската граматическа традиция, че не присъства експлицитно в средновековните преписи на разпространения трактат „За осемте части на речта“, а в църковнославянските граматики е сведен до известните изисквания (regimen) на класовете думи. Наблюденията над 65 български граматики (1835-2000) показват как, кога и къде се оформя дефиницията за изречение и чрез родoвия признак и видовата отлика (per genus proximum et differentiam specificam) се проследяват филогенетичните корени на синтактичното знание за българското изречение. Работата е осъществена в парадигмата на генеративизма и граматическите формализми, приложени върху синтаксиса на българския език. Чрез изследването към инструментите на синтактичния анализ са добавени структурографският подход и конфигурационният анализ на простото и сложното изречение. Новите подходи са надежден фундамент и подпомагат самото търсене на генеалогичния филогенетичен корен на българската синтактична традиция и на специфичн